Международен празник на учителя е. И защо ли на никого не му е празнично?! Питам и отговор не искам.
        Имаше някога един филм: „Уморените коне ги убиват, нали?”Е, това заглавие се превърна в тъжна метафора на учителския живот в моята родина.
         Няма да се обръщам към институциите. Те са бездушни и безлични. Със същия успех мога да се обърна към тоалетната чиния с молба да ми облекчи бъбречната криза...

         Ще се обърна към хората – към колегите, към приятелите, към добрите, неозлобени, неординерно мислещи хора.Към младата, красива и интелигентна колега, която се нахвърли върху мен, защото, според нея, работя малко. Към всички по-млади хора – хора в активна възраст между 30 и 50години...

         Голяма част от вас не са живели толкова, колкото аз съм работила. Сами вижте – работила съм 37 години.С всяка измината година са се трупали стрес, огорчения, болести...Вие сигурно не помните времето на белите тебешири и черните дъски, когато един учител гълташе средно по 8 килограма прах на учебна година.Вие сигурно не помните времето, когато дори магнетофоните (каква дума само –остаряла е заедно с предмета, който назовава) бяха рядкост и урокът се държеше единствено върху дробовете, гласните струни и нервите на учителя...Вие сигурно не помните времето, когато трябвашеда бъдете заклет и активен комунист, за да получите назначение в родния си провинциален град. Вие не помните, когато всеки доклад, всяко изказване, всяка статия започваха с цитати от Маркс, Ленин, Тодор Живков. Когато, за да се заемете с научна работа трябваше да сте жител на Пловдив, като минимум...И така нататък. Абсурдни времена бяха, не по-малко абсурдни от днешните.

         И ние издържахме, и се справихме с достоинство. Но колко сили и нерви струваше запазването на достоинството... Само хора от моето поколение могат да кажат.
         Вие, които сте на по 27, 30 години още не сте преживели нищо драматично. Какво драматично, ще кажете...Е, ще дам пример със себе си – кома, смърт на дете, развод, безработица. Три пъти избягване от  хватката на смъртта.Вие не сте разнасяли в одеало умиращия си баща между скенера, рентгена и спешното отделение.Вие не сте преживели истинска загуба и трагедия.Вие не сте загубвали любимата си работа по политически причини.Не се е налагало да завършвате второ висше образование, защото това, на което сте посветили 14 години от живота си , вече е станало ненужно и не може да ви храни...Не сте преживели всичко това и затова мислите, че някаква неразбория по доставка на учебници е повод да излеете върху някого, който е по-възрастен и ви изглежда по-беззащитен, всичката натрупана злъч в душата си.

         Затова обществото е измислило правила  - емпатия, любов, прошка. Има младежки програми в западните страни, където младежите цяла седмица носят на себе си тежести от порядъка на 30 кг , за да почувстват поне за кратко как усеща тялото си един възрастен човек. И да беше само тялото...
         И когато се дразните, защото според вас работим бавно и малко, спомнете си всичко това.Защото е имало и много радостни мигове. Но и положителните емоции изтощават сърцето. Не знам дали въобще сте се замисляли за това.Защото човек не е работеща машина.

        Да, аз също мисля, че всички деца заслужават млади и енергични учители.Но обществото не се интересува от нас, изтощените, натрупалите хронични болести и операции. Когато аз започвах работа, учителите можеха да се пенсионират на 50(!) години...Аз от първия ден на моята работа – в далечната 1977 година съм започнала да плащам на два пенсионни фонда – на държавен и на учителски. За да мога да се пенсионирам предсрочно...И сега, почти на 58 години, краят на учителската ми кариера не се вижда...

        Има хора, които просто падат и умират на работното си място.Те не умират от естествена смърт. Те са убити. Убити са от непосилната вече за тях работа, от безхаберието и злобата на обществото, от крясъците на талантливите родители на  гениални деца, от ежедневния стрес за спазване на срокове.