Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.08.2013 19:25 - Поетът, който е любов
Автор: minabk Категория: Поезия   
Прочетен: 676 Коментари: 0 Гласове:
6

Последна промяна: 01.08.2013 19:28


 

ПОЕТЪТ, КОЙТО Е ЛЮБОВ

 

 

Кой е Ивайло Балабанов – един окован щурец, един поет с преправена бяла риза, един мъж, останал цял живот дете,  селянин от Хухла, пръв от своите, загърбил хлебните ниви заради поезията, заради една мечта – да се освободи от тежките окови на битието... Неговият живот се сбира в две прости думи: „България“ и „Обичам“. Неговите потомци трябва да го търсят в думата „Любов“. Над него горят звездите на съзвездието „Кураж“, а той иска от птицата, която е спасил, полет до седмото небе. Несретата и духът, живял под псевдоним, са цената, платена за този полет... Детската вяра в бягството от смъртта „в небесния живот широк“ го води под скучното неделно небе, в което дори ангелът дежурен е заспал...

Той е поетът, на когото животът сипва вино от татул в празничната чаша, поетът с уморената от вечната борба за хляба душа, поетът с раненото чувство за вечност. Той знае, че ако си простиш сам страха, страшен грях си сторил. Той знае, че животът е вечна съпротива, той знае, че юмрукът и ласката живеят и трябва да живеят заедно... Той знае, че има време за смърт, че животът има смисъл, когато никой не може да го спре по пътя към небето.

 

Животът е безкрайна съпротива

и вечният му смисъл е в това.

Реката тръгне ли на път – не спира,

дори да я пресрещнат канари.

Посял ли си  – по жетва не умирай!

Градил ли си, на покрива умри!

Небе ми трябва – искам да опитам

посятия от мен човешки плод.

Това е мойта българска молитва.

Останалото вече е живот.

 

Може би в него живее частица от лудия негов съселянин, който в празното село приготвя рало за незнайния единствен жител, вероятно оцелял. И прави невъзможното, за да му приготви семе за посев. Защото това, което не направи войната, го направи  сривът на българското общество – умряха и умират онези магически селца, създали съзвездия наши духовни водачи. Но докато ги има хората като Ивайло, които наричат себе си „селянин от Хухла“, докато ги има хухленските „Мистерии“, има кого да чакат селцата, жив е българският дух.

Ивайло е поетът, заявяващ на света: „България – това съм аз!“. Той е поетът, който е готов да заплати със смърт за докосването до звезда... Той е поетът, въплътил в себе си и в своите стихове висините на духа български... Небесният гурбетчия, който граби с пълни шепи от красотата на света и я носи на България...

Той е и поетът, предупредил за страшната опасност да загубим духа си в борбата за хляба в едно жестоко в своята откровеност стихотворение.

Когато мисля за Ивайло, мисля за тежкото вино, за тъжните мъже, за прекрасните жени, събуждащи в душите ни копнеж за прекрасното. Мисля за полета на птиците и хората. Мисля за живота, който е истински, когато е докосване до звездите и до красотата.

Той моли сина си за прошка, че му е откраднал света на узрелите череши, лозята и дивия бръшлян. Но това, което нито един човек не може да отнеме на друг човек – това е виждането и усещането, че светът е голям и хубав... Такъв е и светът, създаден от поета – голям и хубав...

Ивайло е творецът, опитващ се да запълни и освети празните пространства „между орел и кърт“, между вълчите дири и пеперудата, залепнала в калта. Гигантско е неговото усилие като атлант да крепи на плещите си товара на битието, товарът, който в никакъв случай не бива да смаже устрема на крилете ни...

Светът на Ивайло е свят на достойните мъже. Неговата съдба е „с небесен корен“, неговият завет е „да издържим до Втората тръба“. Светът на Ивайло – светът на неизпитото вино и нецелунатите жени....

Ивайло Балабанов – поетът, който е Любов.




Тагове:   България,   поет,   любов,


Гласувай:
6


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: minabk
Категория: Поезия
Прочетен: 56656
Постинги: 33
Коментари: 49
Гласове: 204
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031